15.03.

НИШКИ

Бавно, непреднамерено губя нишките към теб.

Като паяк отшелник загубил сърцето си

в лъжичка пясък се лутам между съзвездията

и чакам отнякъде да чуя гласа ти

Тънките жички (на моите нерви)

които ме водят напред изчезват ненамерени

Като съновидение В есенно утро

Тъмно е и е малко хладно


Всички абстракции водят към липсата ти

неотъпкани плоскости така познати от минали животи;

проекции на реалности които сам съм измислил

С надежда да намеря надеждата


топя се; Няма ме


всичките ми молекули послушно стоят

по местата си но част от мене е другаде

Лицето ми се разлива очите ми изчезват

лъчът светлина който вече не помня

грее някъде в паралелите.


вървя напред а стоя на едно място

не си спомням нищо

всички пътища все водят нанякъде


Но накъде точно?

Борислав Игнатов