18.03. Спомен.

Потна роза, северен бриз,

сумрачна душа, изгубен мой низ,

няколко дни веч не броя,

чудя се явно защо ли воя.


Плъзгаща роса, рони пък сега,

сякаш не друг, а сам съм врага,

затворил някак таз глуха врата,

с надежда да запазя в нас жарта.


С отпуснати ръце, паднали от умора,

в твоите думи, не откривам упора,

нашите рани бяха бодливият рак,

и с шанс тъй малък, бледнеем пак.


В мен ново нещо се надига,

някакъв мрак ли, ярка верига,

какво придръпва ме назад,

сам ли пропадам в разпад.


Слънцето вече няма лъчи,

нещото в мене не ще да мълчи,

бих ли простил, или бих наранил,

за минало време, света бих изпарил.


Защо още се мъча всеки проклет ден,

щом късчето роза сочи към мен,

изяснявам си ясно защо аз крещя,

примирявам се с факт, но не със смъртта.


Какво ли да виждам, какво аз да чувам,

щом за “нея” и “него” аз всичко рискувам,

не искам да чуя, не ща да го зърна,

усета стига ми без тях да зазъзна.


Още ме влаче веригата тежка,

през северен бриз и поредната грешка,

и стената поти се отново из грях,

чувствам и мисля, но отдавна умрях.

Георги “Ace” Раев